Живели някога в едно кралство две принцеси. Родили се в един ден и час, с разлика няколко минути. Кръстили едната Правовяра, а другата Вяра.

​

                Растели и вършели всичко заедно. Правовяра била кротка, смирена и послушна, любимка на бавачките, а Вяра бурна и палава. Правовяра слушала и изпълнявала, каквото ѝ кажели съветниците. А Вяра не им се доверявала и пробвала всичко сама.

 

                Когато навършили двадесет години, родителите им решили да ги омъжат. Довели принцове и Правовяра се спряла на този, който родителите ѝ избрали. Вдигнали голяма пищна сватба. Вяра отказала всички принцове:

                – Не искам да се омъжвам!

                Родителите ѝ били възмутени, години наред се карали с нея, но тя правела само това, в което вярва.

​

                Правовяра родила първия си син и цялото кралство тържествувало. А Вяра яздела коня си по полета и гори, ловувала наред с мъжете и участвала в надпревари. Станала на двадесет и две, когато срещнала първия си любим – непредвидим и свободен като нея. Любовта им се хранела от свободата.

 

                Една вечер Вяра се върнала след поредната надпревара и уморена се присъединила към кралската вечеря. Били изминали още петнадесет години, но нейното лице и тяло били непокътнати от времето. Усмивката ѝ била жива, талията ѝ тънка, а бедрата стегнати и дълги. Светлината на огъня греела в очите ѝ, докато разказвала поредната своя история за приключения.

 

                Принц Кирил не можел да откъсне поглед от нея. След като свършила вечерята, той тайно се измъкнал от покоите си и влязъл в нейните.

                - Жадувам за теб. Ти си като нея на младини. Искам нея, но такава млада, гъвкава и пищна. - изрекал той с боботещ глас,. Очите му били зачервени, а умът му шарел из тъмнината.

                Вяра заотстъпвала назад, а принцът все повече доближавал. Притиснал я и започнал да я целува. Пипнешком зад себе си, тя потърсила ножа си. Извадила го от ножника и рязко нанесла резка по бузата му. Бликнала силна кръв. Кирил се хванал за лицето, целите му ръце станали окървавени.

                - Блудница. Ще си платиш! - той избягал от покоите ѝ.

​

                На следващия ден тя станала рано и яздила, докато се стъмнило. Когато се прибрала, кралският съвет я чакал. Кирил стоял с големия кървав белег върху лицето си и гледал от високо. Кралицата произнесла:

                - От днес си прокудена от кралството! Нямаш право са влизаш през портите му!

                - Сестро, нищо не съм направила!

                - Ти остави белег на порок върху принца!

                - Но аз се защитавах!

                - Всеки, който го погледне, ще знае, че той е поискал друга! Излез! И не се връщай! Твоето име вече не е Вяра, а Изневяра!

​

                Изневяра се качила на коня си и препуснала към ничиите земи, където властвали само законите на свободния дух. Тя се установила и заживяла там. Останала вечно млада. Единствената прокоба, която тегнела над нея била, че всеки, който я докоснел, оставал с белег.

​

​