Роботът я понесе с металните си ръце, изкарвайки я на пясъка. Беше се нагълтала със солена вода и кашляше, присвивайки се в конвулсии. Успя да се успокои и погледна към слънцето. Примигна за да свикне със светлината и отърси глава от шума, който все още се носеше в ушите ѝ. Започна да усеща студа и затрепера. Обгърна с ръце тялото си и се огледа. 
             Роботът стоеше и я гледаше с безжизнения си поглед. 
          – Беше отправено обаждане към 112! – съобщи машинният му глас. – Пътуват насам. Жизнени показатели в норма. 
 
             Сияна стана, олюлявайки се и тръгна към купчината дрехи, които си спомни, че беше оставила наблизо.
          – Моля изчакайте тук, в противен случай няма да Ви намерят! – предупреди роботът, но тя го подмина. 
             Облече се и влезе в гората, където морският вятър се усещаше по-слабо. Закрачи по една от пътеките и спомените нахлуха в ума ѝ: „Не можеш да плуваш като риба, ние сме човеци!“
             Изсъхналите клонки прaщяха под стъпалата ѝ. Гората просветля и дърветата oредяха. Скоро излезе на мястото, където беше паркирала автолета. Зададе цел: „У дома“ и излетя. 
​
            Топлата вана постепенно възвръщаше силите ѝ. Чувстваше как кръвта отново циркулира по тялото ѝ и почти заспа. 
            Носеше се из сините води и не чувстваше ни страх, ни безпокойство. Съзнанието ѝ плуваше в кристална яснота. Водорасли витаеха във формата на зелени парцали и един погали лицето ѝ. Огромна медуза затанцува с пипалата си, оцветявайки се в розово. Тогава изведнъж усети железните ръце, които я затеглиха нагоре. 
          – Пусни ме, пусни ме! – викаше с все сили, но гласът ѝ не излизаше.                         
            Стресна се от металния звук на крана с топлата вода, който внезапно спря да тече. 
            Отвори очи и се огледа. Излезе от ваната и облече топлия халат. 

​

           Пиер приключи работния си ден и заключи лабораторията. Качи се на автолета и зададе цел: „Звездна среща“. 

            Влизайки в бара, кълба от розоволилав пушек със сладък мирис го посрещнаха. Роботът-домакин гo заведе в свободно сепаре. Пиер се разположи и свали маската си. Хвърли поглед към останалите гости, но от дистанцията успя да различи само силуети. Спря погледа си на двойката, движеща се по линията „Излизащи“. Мъжът близо на четиридесет и пет, куцаше, подпирайки се на бастун, а жената до него, хванала го под ръка, вървеше приведена с прикрито от пуха на бялата си шапка лице. 

            Коктейл със синя бълбукаща течност се озова пред него и Пиер чу познатия машинен глас: 

          – Комплимент за редовните клиенти! Какво ще желаете?

          – Бира, моля! – поръча той. 

            Отпусна се и загледа повтарящия се надпис на монитора отсреща: „ПараВи 303 води до пълна парализа в рамките на три дни. При първи симптоми потърсете 112. Спазвайте мерките за...“

            Превключи канала на музика и погледна телефона си. Запрелиства непрочетените съобщения. Едно от тях гласеше: „Отивам да плувам. Сияна.”

          – По дяволите! – изригна той и излезе от заведението. Набра номера и заслуша свободния сигнал. Качи се в автолета и потегли.