Детето избухна в плач. 
          – Защо плачеш сега?  
          – Ами притесних се! – отвърна Ива. 
             Джулия усещаше, че страшно ѝ липсва. Искаше да я гушне и успокои. Погали екрана и каза: 
         – Целувам те и те прегръщам. Скоро ще се видим! 
 
            Всеки ден ходеше в гората - там, където хора не стъпваха. Природата връщаше силите ѝ, сякаш постепенно ѝ прощаваше. 
            Пишеше и вдъхновението ѝ растеше. Дървесните елфи заживяваха в своя свят: „Джордж отвори криле и полетя през дърветата. Най-силният от племето - Морис го настигна и се присъедини към летежа му. След него от всички клони заскачаха останалите елфи. Като вълшебни мушици се носеха с пурпурните си криле, кацайки от цвят на цвят. Беше валяло и през капчиците от влага гората изглеждаше лилава.“
          
            Когато минаха петнадесет дни, Джулия си направи изследвания и те показаха, че е напълно оздравяла. 

              Беше облякла красива шарена рокля. Чупливата ѝ коса се спускаше по раменете ѝ. Ива и Ник всеки момент щяха да дойдат. На кухненския плот бяха подредени питка и торта. Знаеше, че много ги обичат. Отвори хладилната камера и помисли, какво да им предложи за пиене, а после се засмя: „Сякаш са специални гости!“. Видя кубчетата лед и в ума ѝ изникнаха онези капки. Усети за миг как гърбът ѝ се вледенява.            
              Пусна вратата на хладилника и тя се затвори.

              Входният звънец иззвъня.