top of page

Kaрантина

22.03.2020
фантастичен разказ

            В 9:30 на големия монитор в хола се появи лицето на Нора:
          – Красавице, днес май си недоспала?
             Джейн инстинктивно пипна торбичките под очите си.
          – До пет минути включвам заседанието. Членовете са шестима, имаме и гост. – продължи секретарката.
             Часовникът започна с обратното броене, докато на екрана се появиха седем лица.
          – Здраве Вам! – поздравиха всички и започнаха обсъждането.
          – Джени, ти какво мислиш за кампанията? – попита белокос мъж на видима възраст около петдесет.
             Последва мълчание, след което той се изкашля многозначително:
          – Джени, с нас ли си?
             Тя се сепна и отговори:
          – Да, тук съм.
             Въпреки че виждаше лицето си на монитора заедно с другите, беше другаде.
             Конферентният разговор приключи.​
             На вратата се чу позвъняване. Робот-доставчик носеше покупките за деня.
          – Благодаря! – каза тя, подаде китката си и животомерът отрази плащане.
             Влезе обратно в апартамента и започна да закусва. Телефонът лежеше до дясната ѝ ръка. На монитора му се изписваха анонси от новините: „На деветата година от карантината заразата е овладяна на 85 %“
             Джени отвори последния разговор с Джейк и написа: „Какво правиш?“
             Последва веднага отговор: „Закусвам, днес се навършват три месеца, откакто се запознахме“.
             Джейн преглътна.
             „И аз искам да те видя!“– върна съобщение тя.
             „Наистина?“
             „Мисля, че да.“

             “Мислиш?“
             Последва пауза и когато погледна отново екрана, потребителят отсреща беше вече офлайн. Тя се огледа. Апартаментът беше в обичайния си подреден вид. За пръв път забеляза, че цялото обзавеждане е в бяло и черно. Отпусна се на дивана и наметна одеялото върху себе си. Заспа.
 
             Сънят я отнесе в детството. Със Стоил играеха навън пред къщата. Слънцето грееше и навсякъде беше зелено. Брат ѝ имаше следи от кал по бузите. Тя се просегна и го изчисти:
          – Кален си, Глупчо!
          – Какво от това! – отвърна момчето и я замери с буца кал, която държеше в ръката си, след което хукна да бяга.
          – Ах, ти, малък мизерник! – извика тя и го подгони.
             Когато го настигна, го събори и започнаха да се боричкат.
             Майка им излезе от къщата и се развика:
          – Спрете и веднага се измийте!​
             Двамата се хилеха неудържимо, докато водата се стичаше чак до лактите им. 
            В този момент светлината се промени, стана сива и Стоил изчезна. Намираше се в апартамента. Стените започнаха да се приближават към нея. Чернобелите мебели се превърнаха в шахматни дъски, които я притискаха. Не можеше да диша и в този момент се събуди. Погледна часовника. Отново показваше: 2:30 часа.
             Искаше да заспи, но спомените я заливаха:
          – Не го докосвай! – беше изкрещяла майка ѝ, когато наложиха втората карантина. 
          – Исках да го прегърна! – защити се Джейн. 
          – Всеки ще живее отделно! – изрече жената със суров глас.

© Всички права запазени.  2020, Съдържанието на този сайт подлежи на защита от Закона за Aвторското право.  All rights reserved. 2020. The content of this site is protected under Copyright Law.

bottom of page