Полицейският автолет рязко се издигна и я върна към действителността. Меги се загледа се в летящите наоколо возила, приличащи с лъскавите си покрития на бръмбари. Зелени, сини, червени хитинови обвивки отразяваха светлината от пуснатите фарове.  
            Долу на земята празните сиви улици се виеха около сградите и градът приличаше на изоставен. Високите сиви блокове на общежитията прорязваха небето и в мъглата изглеждаха като скални зъбери. Малките квадратни прозорци ѝ заприличаха на дупки или по-скоро гнезда, където бръмбарите някога са снасяли ларвите си. Меги  забеляза цветно петно. Един от прозоците беше отворен и лилаво перде се вееше като избуял на бетона люляк. Тя неволно се усмихна. 
            Скоро разпозна шарените петна от остатъчната мазилка, полуизтрити графити и оранжевите покриви. Не можеше да обърка Кварталът на сирените. Стигнаха дома ѝ и автолетът се приземи. Шофиращият полицай, едър като мечок, се измъкна от левия люк и тромаво слезе на земята. Протегна се и се огледа. Другият, висок и сух, беше застанал пред задната врата и я гледаше с малките си плашещи очи. Шумно отвори и процеди през зъби:
          – Госпожо, ще извършим проверка.

            Подът проскърца при допира на тежките обувки на неканените гости. Кръг светлина от запален фенер обходи стария скрин и четирикраката правоъгълна маса. Стол с преметната детска блузка остана в тъмнината.
            Продължиха по коридора към вътрешната стая. Високият тънък силует на вървящия пръв полицай се движеше като призрак покрай сгушените мебели. Спря пред гардероба. По дървените врати, оцветени в синьо, личаха следи от гвоздеи. Той хвана кръглите очукани дръжки и ги дръпна. Гардеробът се възпротиви и остана затворен. Мъжът опита отново и се разнесе измъчено скърцане на отварящи се врати. Подредените вътре дрехи пазеха един скрит свят. Детска раирана блузка увисна в ръцете на слабия призрачен силует. 
          – Госпожо, на кого е? - попита той. 
             Меги опита спокойно да отвърне:
          – На дъщеря ми!
          – Къде е тя? - настоя полицаят. 
          – В „Детска грижа“. – изстреля жената.
             Eдрият униформен мъж, който вървеше отзад, въздъхна тежко и продума с дрезгав глас:
          – И аз запазих всичко на сина ми. В края на краищата никой не знаеше, че това ще продължи толкова дълго.
            Не след дълго полицейският автолет напусна квартала.
​
            Нина седеше на пода на кръгло вълнено килимче. Куклата, подредена до нея, се беше надвесила над идеално подреден пластмасов сервиз за чай. На шкафа отстрани светеше пуснат телевизор.
            В другия край на стаята Меги гледаше през прозореца и мълчеше. Рената наля кафе и поднесе току-що изпечени кифлички. 
          – Трябва да се изнесем! – изрече младата жена и отпи от кафето. Ароматът на кафявата течност се носеше наоколо с разпадаща се спирала от виещ се дим.
          – Да се обадим на Стив! – продължи Меги. – Може би Лев отново ще може да ни помогне.
​
            Братът на Рената - Стив, от четири години работеше в „Напредък“ - държавните приватизирани заводи. Когато „Детска грижа“ иззеха дъщеря му, жена му не можа да го преодолее и почина. Поставиха ѝ диагноза „вирусен пандемит“, но Стив знаеше истината, че тя отказа да живее без него и детето им.