Извади от чантата си животомера и го постави на китката си. С шала, който носеше на раменете си, обви коси. Измъкна от чантата си защитна маска, намести я върху устата и носа си и сложи гумени ръкавици. Приглади шлифера си и излезе от пространството на блоковете. Трябваше да продължи по бившата магистрала, която някога свързваше предградията с мегаполиса. 
             Меги крачеше покрай разбитата мантинела и се взираше в пустошта. Някъде отпред в сивата мъгла се криеше градът.
            Полицейска сирена продъни тишината. Звукът се усилваше и скоро автолет със синьо-червени ивици спря до нея. Мъж с фуражка, маска на лицето и прозрачен шлем отвори страничния люк и изрече:
          – Моля, приближете и се идентифицирайте! – полицаят беше протегнал сканиращо устройство.
            Меги насочи животомера си към него. Мъжът без да вдига поглед от четеца, попита:
          – Каква е целта на излизането Ви? 
             Меги усети студени тръпки.
          – Храна. – отвърна тя.
          – Не знаете ли последните предписания? – намеси се вторият полицай, който стоеше зад пулта за управление. 
            Младата жена пристъпи нервно от крак на крак и отговори:
          – В Кварталът на сирените не се извършват доставки!
​
            Униформените мъже се спогледаха и заговориха помежду си. Меги не ги чуваше. Автолетът висеше на крачка от земята. Полицейските му лампи присветваха с ярките си червено-сини светлини. Наоколо се простираше само сивото шосе с полуизтрита маркировка, губеща се в мъглата. Останал знак с обозначение: „Магистрала“ беше огънат в геобразна форма. ​
          – Добре, госпожо, Кварталът на сирените все още не е червена зона. – разпитващият полицай се беше обърнал към нея. – В града има два работещи магазина. Ще ви закараме и после ще Ви върнем за проверка.
            Задната врата на автолета се отвори и Меги влезе. Усети как страхът я обзема. Опитваше се да го подтисне, но той излизаше от гърдите ѝ и се блъскаше в прозрачната преградна стена, която я делеше от униформените мъже.
            Спряха пред супермаркет от веригата „Храна за теб“. Тя влезе. Избра няколко чувалчета с брашно, пакет с вафли от единствения наличен вид и голяма туба със сапун. Огледа се и намери щанд, отрупан с макарони. Събра няколко пакета и продължи. Срещна само една старица, стискаща платнена торба.
          – Мир Вам! – поздрави тя.
             Меги отиде на единствената работеща каса и подаде животомера си за плащане. Очите на касиерката, надничащи над маската, я следяха, докато събираше покупките.
          – Вас ли чакат? – попита тя с дружелюбен глас.
          – Да! – отвърна Меги.
          – Късмет! – каза касиерката.
             А после се наведе под касата и извади синя лъскава опаковка.
          – Това е за Вас. Скоро и без това ще ни затворят!
             Меги погледна към шоколада и се усмихна изпод маската.
          – Благодаря Ви! – отвърна и излезе.
​
             Когато се качи в автолета, страхът отново се заблъска между стъклата на затвореното пространство. Имаше чувство, че всеки момент ще взриви превозното средство и ведно с полицаите ще изчезне. Подминаваха борд, издигнат в небето. На него мъж с черен костюм и маска държеше в ръцете си малко дете. Надписът гласеше: „Биотех се грижи за Вас!.
            Меги зарея поглед и спомените нахлуха в ума ѝ.

            Беше облякла под предпазния шлифер най-хубавата си червена рокля. Коремчето ѝ вече личеше, но все още беше стройна и атлетична. Напръска се с аромат на жасмин и тръгна. Наближаваше полунощ и улиците бяха тъмни и пусти. Знаеше откъде да мине за да не я хванат патрулиращите роботи. Вървеше под козирките на сградите. Един автолет прелетя и тя се притаи в стряхата на затворен магазин. Чу изписукване и погледна телефона ​​си. Беше получила съобщение: „Не идвай! Има проблем! Изтрий ме!“.

- 3 -     

следваща страница >